сряда, 27 април 2011 г.

Sleepwalker..



Лутам се в надежди. Лутам се в мечти.
В просъници се лутам.
И се надявам, и мечтая.
Съмнявам се и се губя.
Търся себе си в теб. Единственото, което се залъгвам, че мога и имам.
Намирам се и за малко губя теб, след като себе си отдавна съм изгубила поне милион пъти.
Като слепец бродя и с невиждащи очи те търся. И се моля. Само да те докосна. За момент, за два. За вечност и повече.
Секундите отчайващо бързо се стичат през пръстите ми, не ми оставят даже къшче време, за да си поема дъх.
Раздирам с очи тъмнината, търсейки спасение в твоите. Но от зениците издрани отдавна не се стичат сълзи, през тях струи  само гаснеща душа. А напуканите устни докосват изнемощели пръсти.
И дните са все тъй мрачни и пусти, на фона на поробващата самота.
Тишината, тъй пагубна за все още будното ми съзнание, ме притиска отвсякъде, задушава ме.
Блуждаеща, като призрак в нощта, се нося по почти празните улици и несъзнателно сякаш се вглеждам във всяко едно лице, с надеждата да разпозная себе си или теб поне.
Не мога да се събудя!
Помогни ми..
Сън ли е или кошмар?
Мечта?
Заблуда?
Блян?
Или просто ти..
Изгубена, ненамерена или по-лошо – непотърсена. Ще се лутам из чуждите съзнания, дирейки и най-малка следа от нещо познато, обично, нужно. От теб.
Но не се заблуждавай, че всичко започва и свършва с теб.. поне не за мен, поне не сега, но едва ли някога също. Просто искам да се отърва от всичко, свързано с теб, от цялото ми съзнанието, спомени, съмнения, мечти, надежди, планове и неизплакани сълзи, защото ми тежи. Безумно ми тежи всичко това.
Не те гоня и не бягам, но ти все пак ме преследваш, нали? Преследваш ме тайно, почти несъзнателно, в малките часове от денонощието, там, където знаеш, че бих се скрила.
Само защото копнея за теб, решаваш, че можеш да ме изтезаваш. Виждам как взимаш в ръце щастието ми и и го пришиваш за кожата си, така всеки път, когато се отдалеча, сама ще си причинявам болка. Но чакай.. не беше ти, който го приши.. бях аз. Моя грешка. Моя заблуда. Моята болка.
Неразумна ли бях или просто неразбрана?..
Усещам, не спя сега, но не съм и будна. С мъка отварям очи, с още по-голяма – протягам ръце, едва изричам думи, невъзможно тихи, за да бъдат изобщо чути, но все пак казани.
Изпросени погледи получавам, изпросени ласки и изпросено щастие.
Допирът ти за първи път ми се струва леден, както и гласът ти, чак е болезнено. Не знам дали от това настръхвам или от усещането, че вървя по тънък лед. Ледът на нашето щастие. А той бързо се напуква и ме кара да се чудя - не е ли редно най-после да се събудя.. от живота.
Безцветни форографии изтичат от рамките си, свличат се с неми писъци на пода и изчезват. Остават само бели, празни полета… бели петна в живота, в спомените, в илюзиите.
Безлични изглеждат сега всички малки моменти, бледи и пусти. Без емоция, без основа, без дори грам истина в тях. Сякаш не са били. А били ли са всъщност? Не помня. Не знам.
Безполезни са и накъсаните страници, сякаш неволно залети с мастило. И то стичащо се от ръба на времето ни капе по безсмисленото минало.
Като луда танцувам в притихналата стая, в ритъма на неписана още мелодия. Въртя се и всичко се слива, макар дори така да не придобива вчерашния смисъл. Но поне за малко прилича на живот, живян, усетен, докоснат, не попарен, не заличен.
Със широко затворени очи ще си спомням за теб и ще се радвам, че те е имало, че ни е имало, защото нищо от това вече не е истина. Само аз помня, само в моя свят още живеят отминалите мигове, цветни и реални. Само моето съзнание се самоизмъчва доброволно, завъртайки записа още веднъж. А дали ще е само един път? Силно се съмнявам… ще е завинаги.
Мразя тази дума. Вече намразих и още много. Но да бяха само думите..  Как да мразя всичко, което не си изрекъл? Което аз съм премълчала?
Сенки от нас. Сенки от друг живот. Само те преминават покрай мен, мрачни и пусти. Разминаваме се, напомняйки си един на друг едновременно за всичко и за нищо, за всеки и за никого. За теб.
Защо пак се появяваш?! Надявах се да си изостанал в плетеницата от безмислици и пленник да бъдеш в нея още поне милион години.
Призрако на моето щастие, аз ще се събудя! С мъка ще отворя очи.. Просто няма да е днес..
Ще съм добре! Ще съм щастлива! Просто няма да е днес..
Но и ти няма да бъдеш никога повече!

Няма коментари:

Публикуване на коментар