„Аутопсия на една любов”

Всяка нощ танцуваш из душата ми, сякаш свириш на пиано. Бавно, нежно и мелодично. Докосващо.

Но твърде късно осъзнавам, че съвсем не е пиано. Ти късаш струна и всичко се разпада.

Душата ми и аз с нея.

Все същите думи, а очаквам смисълът да е различен. Не е.

Пак съм ничия, дори не и своя.

Не чувам ‘абсолютния тон’ в съзнанието си,не чувам дори собствения си глас. Безгласна, празна нота. Тон, лишен от звук.

Няма я мелодията ми, никой вече не свири за мен.

Не си тананикам мелодийки, които си сътворил набързо преди закуска.

Не се заслушвам в нечии виртуозни сола, звучащи от слушалките на случаен минувач. Не се опитвам до побъркване да ги разпозная.

Не търся музиката в своя ден.

Защото това беше ти.

Не усещам...

Не те усещам до себе си. Около себе си.

Не усещам допира ти и съзнанието ми инстинктивно се опитва да възпроизведе по всички възможни начини всеки спомен, всеки допир, с единствената цел да запълни липсата.

С усилия си припомням аромата на кожата ти, докато споменът бавно се изплъзва, изтича сякаш между пръстите ми, присвити до болка с единствената надежда да го задържат още дори само секунда.

Но образът ти е кристално ясен, макар мъгла да обгръща целия ми свят. Бавно притъпява сетивата ми, за да забави процеса на забравяне.

Като на кинолента преминават купища спомени, в нехронологичен ред. Твоето лице, твоята усмивка, твоите ръце, твоите думи, твоите ноти, твоята любов и твоите сълзи. Всяка частица от теб изгаря в съзнанието ми, превръща се в пепел и отравя дните и нощите ми. Затварям очи в отчаян опит да заспя, а твоят образ прогаря зениците ми. Отказвам се, отварям очи. Все още си ти.. Заспивам, сънувам, събуждам се и съществувам с теб като фон на всяка моя мисъл, на всяко мое действие, на всяка асоциация.

Почти две години на забавен кадър се въртят отново и отново и наподобяват някакъв извратен адски капан.

Не си принадлежа, съзнанието ми протестира, тялото ми отказва да ме слуша, сълзите ми търсят всеки удобен момент да напомнят за съществуването си.

Не съм болна, а не се чувствам и жива. Макар да съществувам. Все още. Като обсебена в борба със собствените си демони. Ту отпускам глава примирена и повдигам рамене в знак на капитулация, ту ми иде да крещя и троша, за да наруша монотонно повтарящата се схема. До лудост съм твоя с всяка част от тялото и съзнанието си. Разума ми не диктува, а сърцето не си записва. Почти не бие, от страх да не те изхвърли постепенно от системата ми.

А аз те искам вън! Далеч от мен..

Давам всичко, за да избягам.

Давам всичко, за да те няма, но този път наистина.

Защото половинчатите истини вече ми видяха сметката.

Кажи ми, че никога не е било, че е само фантазия, безсмислена проекция, безплътна илюзия, овехтяла мечта.

Но не е. И тази аутопсирана любов ще ме преследва до края на живота ми, спотайвайки се в крайните ъгълчета на съзнанието ми, събирайки сълзи и прах.

Никога няма да бъдеш на повече от един спомен разстояние.

Нали?

Никога няма да избягам достатъчно далеч...

След челен сблъсък с реалността

Изпитвам известни (почти непреодолими, бих добавила, макар да не ми се иска, ок, просто нека кажем - сериозни) затруднения с приемането на факта, че най-голямата ми мечта е на път да се осъществи. „На път” ми звучи едновременно не достатъчно точно, но и доста описателно, предвид пътуването, което нетърпеливо чука на вратата ми. Но засега няма да му отворя, нека си стои там.

Не съм готова.

Джордж Бърнард Шоу е казал:

„Има две трагедии в живота - едната е да загубиш копнежа на сърцето си, а другата - да си го върнеш.”

Вероятно съвсем не в контекста, в който аз се сетих за тази мисъл, но определено чувствам, че ми пасва добре в случая. Особено ако се има предвид, че под копнежа на сърцето ми се разбира - отдавнашната ми мечта да замина надалеч от родината си, за постоянно. Да, определено съм била на крачка, ако не и по-малко, от загубата на този копнеж, но никога не съм си представяла, че реализирането му може да всее такъв вътрешен смут у мен самата. Никога не съм си представяла, че е възможно да преобърне до такава степен ежедневието, навиците, мечтите ми и дори възгледите ми за много неща. Ужас! Сериозно, цял ужас настана у мен и почти навсякъде около мен.

Не си спомням как точно беше формулирана мисълта, но беше нещо от сорта на:

„Ако е хаос около теб, значи е хаос и вътре в теб.”

Или може би е било точно обратното, но независимо коя версия на закономерността отнеса към себе си, то и двете ще бъдат изпълнени.

От месец и половина блуждая и всявам хаос навред, във всичко, до което се докосна, на всяко място, през което мина, у всеки, с когото съм имала контакт. Оставям опустошение или нещо достатъчно близко до това, но в най-добрия случай – само дълбоко озадачение.

                Всъщност основната ми идея през последните седмици далеч не е била такава, всичко, което си бях поставила за цел беше да продължа да съществувам. Сякаш през мен беше преминало всепомитащо торнадо и беше отнесло амбициите, мечтите, възгледите ми за света като цяло заедно с желанието ми за живот. Естествено имаше няколко спорадични изблика на потенциалното ми желание да прекарам по възможно най-добрия начин последното си лято в родината ми, но те сякаш не бяха напълно реализирани. Или греша?

Като цяло единственото, към което се стремях с цялото си същество, бе да оцелея. Глуха и сляпа за повечето неща, случващи се около мен, аз просто бродех и търсех подслон за сломената си душа и изтерзаното си съзнание. Чувствах се препълнена, до преливане или пръсване, или не знам и аз какво точно, но със сигурност до краен предел. Не можех да асимилирам нищо. Абсолютно нищо. Нищо, което ставаше наоколо; нищо, което се опитваше да достигне до мен; нищо, случващо се вътре в мен. Нищо. И едновременно с това се чувствах празна, изпразнена откъм съдържание, откъм желания, пориви, надежди.

Безпътна.

Лутах се безцелно и макар да знаех накъде отивам и къде би трябвало да стигна, безпътна е именно думата, която най-добре ме описва.

                Още преди време, година да кажем, съвсем съзнателно и целеустремено започнах да се разделям с хората, на които смятах, че държа. (Смятах – защото към днешна дата не съм особено сигурна в тогавашната си преценка, но нямам и желание да я поставям за щателно преразглеждане.) Бях сигурна, че така ще бъде по-добре и за мен, и за тях. И не знам, може би съм била права за тях, но като се замисля - за себе си май сгреших. Постепенността, с която се случваха нещата ми даде допълнително време да преживея всяка раздяла, да я изстрадам, да я осмисля и преживея. Но дали така е било по-добре, отколкото наведнъж да ме залее всичката тази.. скръб? печал? болка? Рядко се случва, но понякога наистина не мога да намеря правилната дума, която да описва идеята ми. Както и да е, мисля, че й придадох нужната яснота.

Това мое решение обаче не разреши докрай проблемите ми в тази сфера, така да се изразя. Остана основният.

Той остава тук.

А аз заминавам.

Обичам го. И това вероятно няма да се промени скоро, а и съм по-склонна да ползвам за случая думата – видоизмени, защото така си представям начина, по който ще еволюират чувствата ми.  И все пак…

„Болката ще си отиде, тогава, когато я пуснеш.”

Нямам никаква идея откъде или от кого съм чула или прочела тази мисъл, но чак сега осъзнавам колко е вярна. И колко сериозен е проблемът ми с това да се откъсвам от хора, места, да ги оставям, да ги пусна да съществуват и без мен, да допусна, че това е възможно и ще им бъде добре и след това.

Но как да го пусна (не ми харесва тази дума!) като ми се струва равносилно на това доброволно да се откажа да от всичко, което сме преживели заедно, от всеки момент? Не е ли пускането на болката да си отиде, отказване от спомените, които я причиняват? Или е възможно някак си да бъдат съвместени тези все неща?

                Възможно ли е да запазя прекрасните спомени и да се поуча от не чак толкова хубавите, без това да ми причинява болка, обвързана в моя случай с недотам приятните ми сълзи и т.н. ?

                Възможно ли е да се примиря с действителността, която заплашва да нахълта с взлом в живота ми, ако не я приема и допусна до себе си в най-скоро време?

                Способна ли съм на тази крачка или този път се опитвам да си поставя непосилна задача? Естествено гордото ми Аз протестира в този момент, твърдейки, че ще се справи, не му трябва помощ, още утре ще си състави подробен план за всяка част от схемата, която би могла да се окаже проблем и ще го следва стриктно до постигане на желания резултат. А именно – безболезнено приобщаване към един напълно и изцяло различен и непознат за мен свят. Е, не дотам непознат, но достатъчно плашещ във всеки случай.

А дали мога да си позволя лукса да се чувствам изплашена, когато би трябвало да съм на ръба на осъществяването на пълното ми щастие?

Дали?..

- Две лъжички любов за мен, моля!

-          Две лъжички любов за мен, моля! Само две, но от моята.

Винаги съм смятала, че общовалидна дефиниция за думата „любов” и нейното съдържание няма и не би трябвало да има. Всеки е свободен да даде своята индивидуална дефиниция, според това какво той самият приема за „любов” и точка.

                Моята любов напук на всяка друга е странно съчетание между несъвместими качества. Любовта ми е егоистична – също като мен, но и е безкрайно алтруистична. Някой иска ли доказателство?

Любовта ми бе готова да „сподели” обекта си и с други, ако това би било желанието му, да отстъпва, когато е нужно и да си затваря очите, когато е била пренебрегвана, недооценена или изобщо незабелязвана, но най-трудното нещо за нея беше да приеме факта, че дори след като си отиде, светът ще продължи да се върти, животът няма да спре и обектът й ще продължи да съществува, да диша, а й вероятно ще е способен съвсем скоро да се влюби отново, да обича. Такава трагедия, тя така и не го преживя.

Любовта ми е като шоколад. Бих я сравнила и със захарта, защото обожавам следния цитат:

-          Как бих могъл да пия кафето си без захар?! Та животът и без друго е толкова горчив!

И все пак: шоколад. Любовта ми е нежна, разтапяща, силно калорична и водеща до пристрастяване, но също така може да бъде и доста горчива. Зависи от консистенцията и дневната доза.

Любовта ми не е като наркотик – би могъл да дишаш и без нея, но знаеш, че би предпочел да не ти се налага. По-скоро би могла да бъде като много хубава книга, която постепенно те увлича, а когато свърши – си безкрайно объркан, трудно ти е да си спомниш какво е било преди това.

Любовта ми би могла да бъде едновременно най-стабилната ти упора, но и стените, които те притискат. Защото макар да е подарък, тя изисква много грижи.

Любовта ми не е безсмъртна, но умее да се пази и дори тежко ранена – да оцелява. Но ти знаеш най-добре - има неща, които са я карали да изпада в кома за неизвестно време.

Любовта ми може да бъде и всичко, и нищо. Но това вече сам решаваш.

Не знам за моята, но твоята любов със сигурност беше и продължава да бъде като хронична болка, за чието притъпяване е нужно все по-голямо количество от нея самата.

Безумно, нали?

Твоята любов беше всичко, което исках и всичко, което ми беше толкова трудно да получа. Не съм сигурна дали беше трудно да я заслужа или по-скоро да я задържа. Тя е свободна, също като теб, не признава граници, правила и норми. Има навика неусетно да се изплъзва и да отлита в неясна посока. Исках да я следвам, но не беше никак лесно. А може би не беше за мен.

Само тя можеше едновременно да ме успокоява както нищо друго, но и да ме докарва до истерия в рамките на по-малко от десет секунди. Много си приличате с нея. Не сте егоисти, просто много от нещата твърде слабо ви вълнуват. Трудно е да ви опознае човек.

Любовта ти е като стихийно бедствие – едновременно подхранва надеждата, но и поражда всички съпътстващи я неволи и трагедии. На моменти дори води до разни хамлетовски  дилеми -  има ли я, няма ли я?

Любовта ти за мен беше и всичко, и нищо; като самотен камък насред буйна река – да, прекрасно е, че си успял да се добереш и закрепиш на него, но съвсем не ти гарантира, че ще оцелееш.

Ето затова искам две лъжички любов от моята, защото ако сипя една от нея и една от твоята – кафето нито ще стане по-сладко, нито по-горчиво, а аз ще съм пропиляла още малко любов.

But these days have come and gone

                                 Прекарах толкова много време, хвърляйки камъчета по прозореца ти,

                                                    а така и не се сетих да почукам на вратата…

„За последен път” – уж, а поне милион пъти след това си обещавах различни неща, започвайки така.

Кога е последният път?

Кога идва и как знаеш, че е за последно?

Как разбираш, че това е последният път, в който виждаш някого… изобщо? Когато помирисваш парфюма му, смесен с аромата от алкохол и цигари? Когато го докосваш, прегръщаш и прочие?

Разбираш ли изобщо?

Или винаги го осъзнаваш post factum?...

Кога спираш да си обещаваш и се примиряваш?

Примирих ли се, питам себе си, или е само момент между поредните две обещания?

Вроденото ти, почти безгранично, любопитство към живота би те подтикнало да ме попиташ какво съм си обещавала толкова, че ми е трудно да пренебрегна неизпълненото.

Твърде много неща – бих отговорила тихо, но с твърд тон, защото и сама мога да се справя с последствията.

Не съм дете.. вече, макар понякога отчаяно да ми се иска да стисна очи и когато ги отворя всичко да е отминало, светът да е продължил да се върти и без мен и да е нов ден. Но не, не става така вече. Новият ден не винаги е по-добър от предишния, не винаги носи нова надежда и вяра, и идеи, и успокоение. Не съм пораснала за ден, нито за два, но ми се стори секунда, дори част от секундата, която понякога дори ми се губи и не знам дали е минала или предстои. Но това няма значение. Не съм негативист въпреки многото „не”-та в последния абзац, дори смея да заявя, че съм реалист с доста позитивна нагласа, какъвто и оксиморон да е това.

Не вярвам в „последните” – последният път, в който правиш нещо, последният път, в който виждаш някого, последният път, в който си позволяваш да се чувстваш еди-как-си, нито дори в последния шанс.

Няма такова нещо като последен, та било то и влак за някъде. Особено ако е влак.

Всичко в този живот е едновременно първо и последно, единствено по рода си и неповторимо, както в добрия, така и в лошия смисъл. Поне така мисля.

Не можеш два пъти да стъпиш в една и съща река, нали така. Нито водата, в която стъпваш, ще е същата, нито пък ти.

Болезненото е, предполагам, докато го приемеш. Докато се предадеш пред тази истина, след като си се борил с нея прекалено дълго.

Доскоро и аз поглеждах дадено място, малко преди да се изнеса от поредния квартал в поредния град, и си казвах „Хей, това е последният път, в който съм тук, ходя по тези улички, разговарям с тези хора и т.н., и т.н.”. Същото съм си казвала и когато напускам независимо – работа, квартира, дом – без значение. И какво от това? Няма как да съм била права, но и не съм грешала вероятно. Има места, на които не съм се завърнала, поне засега, но нищо не мога да обещая за в бъдеще. А и дори да се върна – това ще е друга версия на мен, старата никога няма да се завърне. Тоест моментът, в който съм осъзнала въпросното нещо, е бил и първи и последен, никога няма да е бил или да се повтори.

Вероятно с всяко нещо е така.

Първият най-добър приятел, първата любов (каквото и да влага всеки човек, в тази доста изтъркана дума), първите разочарования от различен тип. Та дори и да не е било нищо наистина първо от това – успях да го събера в един човек, да го обичам, обожавам и т.н., да разбия сърцето си за него - няколко пъти - само за да го събера отново, сглобя и насиля да проработи, да бие, чувства, прощава и дава милион и един последни шансове. И всичко това за какво? За да мога сега да обмислям всеки момент, всеки детайл, всеки шанс, всяко камъче по прозореца ти. За не мога за хиляден път да намеря покой и да се примиря със себе си, предимно заради теб. Не. Позволявам си това да е първият и последният миг, в който почти съзнателно поставям бъдещето си на карта заради теб. Не мога да ти позволя да ме задържиш, тоест да си позволя сама на себе си да го направя заради теб.

И с удоволствие бих завършила този странно получил се пост с цитат от самата себе си, няколко объркани дни по-рано:

Заминавам.

На път съм да замина тоест.

От години чакам този момент. Чаках. Предимно с нетърпение.

Знаех си, че ще се чувствам така..

Малко тъжна, леко виновна.. Щастлива.. Леко… Всъщност доста объркана.

Това не го прави по-лесно. Нищо не го прави по-лесно. Никой.

Преживявала съм го в съзнанието си поне милион пъти и бих искала да кажа, че сега съм подготвена и с радост тръгвам уверена и с чисто съзнание.

Но за жалост нещата не стоят съвсем или изобщо така.

Бих искала с чиста съвест поне да твърдя, че нищо вече (или когато и да било) не ме задържа тук. Нищо, освен ако то не е олицетворение на ужасно (наблягайки на тази дума) много спомени и цялото ми съществуване.

Тук се задържам само аз самата, по собствена воля.

Наистина не знам как се получи това и съм искрено изненадана от себе си, смея да заявя. Но и това не помага.

Дори писането на хаотичен, граничещ с безсмислието пост не помага.

Тогава какво? Аз какво.. ?

Не мога да остана тук. Никога не бих си го простила.

Не мога и да си замина от тук. Но вероятно някога ще си го простя.

Среднощни размисли . . .

Представете си как в даден момент от живота си ви се налага да застанете лице в лице със самите себе си (или по-скоро с човека, в който съзнателно или не съвсем сте се превърнали) и да констатирате следното: …

                Не мразя. Но и сякаш не обичам истински, поне за момента.

     Не ми е безразлично, не съм изпаднала в поредната си апатична фаза.

     Надявам се.

     Вярвам.

     Важното е, че продължавам да дишам и живея въпреки всичко и всички, а не просто да пребивавам на тази земя, не просто да съществувам.

     Дори може би мечтая.

     Защото вече с абсолютна сигурност мога да заявя, че никога няма да се откажа от себе си. Независимо от каквото и да било.

… независимо колко обичани хора ме поставят в минало време. Това не ми пречи да продължа да ги обичам по възможно най-безкористен начин, нали така?

…  независимо колко обичани места напусна или вече не съществуват. Това не ми пречи да си ги спомням и да се връщам там мислено, нали?

…  and so on, and so on, and so on…

Представихте ли си го?

Е, аз съм точно там сега. И знаете ли какво? Всъщност е изненадващо успокоително, не точно радващо или с някаква негативна нотка, но определено носи доза от така нужния ми душевен мир.

Лека нощ!

Старата нова история за последен път

"Искам да съм в състояние да разтворя длан и да пусна онова, което днес вече го няма,

което днес вече е безполезно, което днес не е за мен, което днес не ми принадлежи. 
Не искам да те задържам, не искам да останеш с мен, защото няма да те пусна да си тръгнеш. 
Не искам да правиш нищо, за да останеш по-дълго, отколкото сам желаеш. 
Докато държа вратата отворена, ще знам, че си тук, защото искаш да останеш, защото ако не беше така - вече нямаше да си тук."
                                                    Хорхе Букай

 Мислех си, че съм те изживяла.

Вярвах, че съм те изплакала.

Надявах се, че съм те изстрадала.

Мислех, че няма нищо в мен, останало от теб.

Грешка!

Ти си там – навсякъде – вътре в мен, в мислите, в спомените, в настроенията, в сълзите и усмивките; около мен – във въздуха, в аромата от парфюма ти, носен от непознати, по познатите улици, пейки, места, в изгрева и залеза.

А исках да те няма! Колко неистово, почти безпричинно исках да те няма, никога повече.

Исках да изчезнеш от мен, за мен.

За да не се събуждам с мисълта за теб, след като съм заспала с нея и съм те сънувала.

За да не ме преследваш из текстовете на любими песни.

За да не чувам гласа ти в главата си, който ми напомня какво, как и защо би казал, ако стоеше до мен в този момент. За да не те чувам никога повече, защото гласът ти заглушаваше моя собствен. Не чувах себе си, за да слушам теб.

За да не си спомням какво съм имала, какво съм искала и какво съм изгубила, за не си причинявам така мазохистично все същата болка отново и отново.

За да забравя, че са ми били дадени милион причини да остана, милион шансове за компромис, милион други опции – всички отхвърлени. На инат?

За да оправдая себе си пред мен самата, за да успея някога да се приема и да си простя за каквото съм сторила и най-вече – за всичко, което съм пропуснала да направя и за теб, и за мен.

За да не поглеждам през рамо, надявайки се да те видя задъхан да тичаш след мен. Всеки път.

За да не допусна никога отново същите грешки, за да повярвам, че съм си научила урока и всичко е трябвало да се случки точно така, точно по тази причина.

Мислех си, че не съм имала друг избор.

Вярвах, че съм постъпила правилно.

Надявах се така да е по-добре и за двама ни.

Мислех, че всичко свършва там и следващата страница е нова глава, нова история.

А дали?

Ignorance is bliss…

Незнанието е блаженство.

Забравата – също.

Или може би в днешно време би било по-скоро лукс?

Луксът да се събуждаш непокътнат, нов човек – необременен от миналото, от болките, спомените, отминалите радости и прочие.

Луксът сам да решаваш за всеки нов ден кой да бъдеш, какъв човек да бъдеш, без това да е предварително предопределено от досегашния ти житейски опит. Да имаш възможността да бъдеш нова, по-добра версия на себе си, без страха от вече направените грешки, без смътното усещане за тежестта на вече взетите решения, без бремето на отминалите години, колкото и малко/много да са те.

Защото всеки, с когото се сблъскаш – буквално или не съвсем – те променя. Всеки. А не всеки го заслужава, не всеки те променя към по-добро.

Нима не ставаме една идея (или повече) по-предпазливи след всеки път, в който ме останали измамени, съкрушени, с разбито сърце или просто предадени. Нима не ставаме все по-недоверчиви, по-подозрителни? И още как. Жалко. Макар да твърдим, че така се учим от грешките си.

I won't let you close enough to hurt me. I won't rescue you to just desert me. I can't give you the heart you think you gave me. Next time I'll be braver, I'll be my own savior..

Нима не даваме един шанс по-малко на всеки следващ индивид, с когото животът/съдбата/късметът  или обстоятелствата ни срещнат. Със сигурност не им даваме равен старт. И неусетно се оказва, че се носим през времето все по-сами (но не задължително самотни), свързани с все по-малко неща (независимо хора, предмети или места), все по-блуждаещи и все по-обременени. Нима е лесно да носим този товар на гръб всеки час от всеки ден.

Не мисля.

На моменти се улавям, че мечтая как забравям. Макар вътрешно по природа да се ужасявам то идеята да изгубя спомените ти, защото нали те ме правят това, което съм сега – всеки избор, всяко решение, колкото и грешни да са били, всеки един изживян момент, всяка изпитана емоция, всичко това съм аз. Но какво ако мога да бъда Аз и без този - понякога излишен - багаж? Какво ако можех да пътувам само с празна раница, в която да събирам нови и нови преживявания, надежди и усещания, без старите да ме възпират..

Нима би било толкова ужасно усещането да се събудиш с чисто съзнание, с чиста памет, без върволица мисли, идеи, проблеми, дилеми в главата си, без болки, трепети и надежди в душата си, просто да станеш от леглото и да започнеш деня на ново. Или не само деня?

Иска ми се да можех като с магическа пръчица, без никакво усилие да изтривам ненужното от съзнанието си, да се самопочиствам от всичко, което ме спира да бъда себе си напълно. Да не губя време да осмислям и приемам грешките и изборите си, да се примирявам с тях и да се помирявам в последствие със себе си. Просто да ги заличавам безследно и без страх да се отправям към следващото предизвикателство, без да ме задържа спомена за отминалите провали, без да ми пречи да бъда силна, без да ме кара да се съмнявам в себе си.

Дали не би било прекрасно за определен период от време (колко алчно от моя страна да искам контрола винаги да е в моите ръце) паметта ми да се рестартира на всеки примерно 24 часа. Така всеки ден би бил ново приключение, всяка цел би била безкрайно вълнуваща, всяка идея би била чисто нова и просторът пред мен – все така необятен.

Дали бих си била самодостатъчна тогава?

Ако знам, че утре ще се събудя и няма да си спомням вчерашните познати, вчерашната любов, вчерашното разочарование.. Дали тогава бих рискувала милион пъти повече от сега или точно обратното – ще ми се струва безсмислено упражнение?

Нямам ни най-малка идея.

Наистина ми се иска да опозная себе си от преди всичко, от преди да съм живяла няма и 20 години, от преди да съм минала през каквото и да ми се е случило.

Какви бихме били, ако днес е първият ден от живота ни? Ако възможностите са неограничени? Ако никога досега не сме правили избор? Ако грешен път няма? Ако никога не сме се усмихвали, плакали, смели или борили със зъби и нокти за нещо, в което вярваме, ако никога не сме наранявали или не сме били ранявани, разочаровани, приятно изненадани? Бихме ли били тогава по-добри със себе си? А с останалите?

Изнемощяла любов..

Какво стана, любов? Какво направи?

Молих те да бъдеш мила, да не упрекваш. Молих те да не съдиш и да не се гневиш. Молих те да не обвиняваш и да не сочиш с пръст. Молих те да си смирена и щастлива, дори и с малкото, което получаваш. Молих те да поемаш отговорност за собственото си нещастие, защото никой не може да те накара да се чувстваш както и да било, ако ти не му позволиш!

Любов, молих те да останеш повече от година!

Молих те да не изчезваш, любов, защото имам нужда от теб. Молих те да бъдеш търпелива. Молих те да бъдеш с мен, дори когато той не е, за да не съм сама; за да не бъда никога самотна.

Любов, обичах го, ти знаеш!

Обичах го повече от себе си дори и нека това е най-голямата ми грешка. Обичах го и вярвах, че щастието ми само по себе си не значи нищо, ако не е споделено с него.

Любов, защо не ми даде знак, когато тайно търсех отговорите на толкова премълчани въпроси, щом си ги знаела? Защо ме остави да се чудя, вместо да ме увериш, че е щастлив с мен? Че съм способна да го предизвикам да се чувства така, знаейки, че не мога да го накарам? Каква беше причината да ме оставиш да повярвам, че не може да е щастлив с мен?

Любов.. губя го, след като вече изгубих себе си. Защо ме отпрати?

Не той, а ти.

Мислех си, че аз съм тази, която си отива първа, а него си отпратила – оказва се – много преди мен. Защо ме остави да поема цялата вина и да я нося със себе си толкова дълго?

Любов, къде сбърках?

Мислех си, че полагам всички усилия, че се грижа добре за теб, за нас. И сега, когато съм дала всичко от себе си, че дори и повече, ти искаш непосилното от мен, за да ми върнеш едва само надеждата?! Не него, не и теб.

Хайде, изнемощяла любов, приеми ме обратно при себе си! Имам нужда от теб, имах и ще имам..

Та кой ще го обича? Кой ще се бори за него? Кой ще го последва?

Нима няма да съм аз?

Няма ли..

Кажи ми, любов!

Защото утре ще се събудя пак до теб, но няма да е същото. Ще държа билета си и няма да се върна. Знаейки, че съм те дала за нищо, че съм те похабила, крайно неразумно. Но и че съм те изживяла, както само аз си знам, както съм намерила за добре.

Дори никога да не си била истинска, аз ще те оставя с мисълта, че си – все още.

Любов, – за последно – не го оставяй да забрави, че ме е имало.

Моля те!

Brand new me

Запази спомена си за мен – такава, каквато съм сега или каквато съм била, защото никога повече няма да бъда същата.

За поредна вечер се лутам, сякаш на сляпо, по пътя към моментното ми подобие на дом. В очите ми отново се стеле мъгла. В съзнанието ми вероятно също.

Вятър като шепот – разказва ми за отминалите дни и животи.

Дъжд като слайдшоу от спомени – картини от незапомненото незабравимо минало.

Небето – безкрайното поле на мечтите.

                Сънувам, че се будя и се будя, надявайки се да сънувам.  Кошмар ли си или спомен?

                 

                В перифраза от Оскар Уайлд – След като веднъж съм те обичала, бих направила всичко за теб. Освен да те обикна отново.

Не бих си го причинила отново. Не бих си те причинила отново. Макар сега да не можеш да ме нараниш. Друга съм.

Не ставам с мисълта за теб, нито пък си лягам с нея. Рядко ме спохожда през деня. Заета съм да правя всичко, което съм мечтала. Да живея живота, който съм си избрала, с надеждата да се доближи до мечтания с времето. Заета съм да бъда малко.. не, много повече себе си. По-истинска.

Отново ставам свидетел на опитите ти да достигнеш до мен, а в съзнанието си чувам монотонния глас на мобилния оператор – „Съжалявам, но тази личност вече не е достъпна за вас. Моля, опитайте с нечия друга лабилна психика.”

Не се будя за теб, не се будя и до теб. Не си поглеждам телефона с надеждата да си ти, който звъни. Опасявам се от това. Дните ми минават я в работа, в изпълнение на задачи, я в четене, рисуване, правене на планове, списъци, записки на идеи или осъществяването им. Дните ми минават в живот, небелязан от присъствието ти, непритъпен от вменените ми от теб ленивост и безделие.

Слънцето, макар и зимно, грее по-силно, защото ти не се опитваш да грееш вместо него. Дългата ти сянка не пада върху мен и аз мога да се разхождам свободна из съзнанието си, незапълнено от драми, проблеми, дилеми, размисли и всички други не дотам приятни емоции, породени от теб.

                За повече от година, с теб нямаме нито една обща снимка. Достатъчно е показателно. Може би така е по-добре. Трябвало е да бъде така, за да мога да те пусна и да продължа. За да не ми се насълзяват очите, докато я гледам край леглото си. Или докато се гримирам – на огледалото, докато подреждам – над етажерката. Но ако имах, сигурно щях да ги направя на хартиени лястовички и да ги пусна от терасата в някоя слънчева утрин.

                За малко повече от година минахме през всички сезони – пролетта ни, която беше съчетание от зимна приказка и пролетно безгрижие. Лятото ни, което беше жежко, бурно и отмина дори по-бързо от истинското. Есента – незнайно как нахлула, но трайно установила се между нас. Не е като да не се опитахме да я изгоним много пъти.. поне аз. Но тя неизбежно доведе единствено до зимата, нашата зима. По-студена от арктическата, със сигурност. Сняг на парцали и дъжд от сълзи успяха да потушат всички битки, всички емоции, всички надежди. Всичко, останало от нас.

                Обещавам си това да е, ако не последният, то поне един от последните пъти, в който се обръщам към теб писмено, в прозата на съзнанието ми. Защото след час-два ще си легна, щастлива, без теб. Утре ще се събудя сама на огромната си спалня, в странна поза може би, ще стана и ще си направя йога упражненията. Ще закуся без теб – тоест не с бира и чипс. Ще прочета любимото си „момичешко” списание, ще изляза на разходка може би, ще поснимам или ще се надявам вдъхновението ми да се завърне, защото ти отдавна му отне думата, а аз имам нужда от него. Имах нужда и от себе си, затова сега ще бъда преди всичко Мен. За мен това е повече от достатъчно, дори за теб да не беше. Ще потанцувам в ритъма на любимите си песни, които ти толкова не харесваше. Ще забравя телефона си и ще поскитам из фантазиите си. 

                Ще съм щастлива, не без теб, а именно защото не съм теб. И всеки следващ път ще избирам себе си пред всяко твое подобие, изпречило ми се на пътя. Защото го заслужавам, както се казва в изтърканата реклама J


You’re all I never needed.. I’m so perfect without you..

Хартиени размисли . . .

Хартиени лястовички правя, пускам ги да кръжат около мен. Неволно.

Из хартиените ми мисли, плод на хартиени реалности.

Из хартиеното ми съзнание, оцеляло след мастилено наводнение. Опустошено и отново пресушено.

Хартиени ли бяха пеперудите в стомаха ми? Едва ли някога ще разбера.

Спомени на хартия, хартиени размисли, записки по изкривени действителности.

Хартиени чувства, порцеланови едва ли не. Натрошени. Разпилени.

Болка по страници хартия – потоп от мастило.

Черни листа, траур. В хартиената ми душа, намачкана.

Хартията – по-силна от болката, от тъгата и самотата ми, от загубата, от истината дори.

Празна съм, макар и не съвсем. Като бял лист, изписан в миналото и изтрит в последствие. Всичко по повърхността му е заличено, но това не променя нищо. Празен е и същевременно неспособен да понесе натиска на графита. Мастилото се разлива, но не оставя петна. Стича се по ръбовете като сълзи, напоени с толкова много неизказани истини, с толкова много субективна история. Хартиени преживелици. Отживелици. Мислите и спомените на отшелниците в моята глава. 

Хартиеното ми Аз се сблъсква с реалността и отчаяно ме моли да бъде публикувано, само още един- единствен път. Как бих могла да му откажа.

-          Спи сега, неспокойна. Ти никога няма да бъдеш истина..

Ода за апатичното ми съществуване

Чувствам се употребена, почти несъзнателно.

Чувствам се напълно непотребна – съвсем осезаемо.

Не осъзнавам. Не асимилирам, не разбирам. Но чувствам, усещам болка, чувам, виждам, макар да не искам.

Сякаш съм на автопилот.

Отравяш дните и нощите ми, мислите, съзнанието, желанието и думите дори.

Като автоимунна болест в тялото ми си – самоунищожавам се с теб. Не особено успешно, но бавно, трайно и мъчително до голяма степен.

Усмърти пеперудите в стомаха ми по невнимание, нали? По особено жесток начин?

Изкорени всеки трепет, всяко нежно чувство, останало след апокалипсиса? Нашият апокалипсис или моя личен ад? Ти пръв си избери, аз ще се съобразя с това и ще довърша започнатото.

Искам да повярвам, че нещо може да придаде смисъл на тази цялата безсмислица. Но вярата май не ми е сред силните страни напоследък.

Искам да повярвам, че тая цялата гадост е само път, който трябва да бъде изминат, път към нещо по-добро, по-смислено или поне малко по-съдържателно.

Искам да повярвам, че е само инкубационен период и нещо истинско и значимо ще се роди през него или поне след това.

Искам да повярвам, че почти перманентната ми апатия, придружена от спорадични изблици на агресия, депресия и негодувание спрямо света, хората и живота като цяло, ще е само за малко, само гостенка в моя хаотичен свят.

Искам… не – нуждая се от някаква тръпка в опразненото си за момента съществуване, тръпка към каквото или когото и да е, искрица живец, ей така само да ме жегне, колкото да ми припомни, че съм способна и на друго, освен хибернация.

Искам да се чувствам жива и способна на чисто човешките емоции от сорта на тъга, радост, съчувствие... За разнообразие от тъпата тежест и болката в главата, в сърцето, в душата.

Искам да съм влюбена, не в теб, не в себе си. В живота си – по възможност.

Иска ми се да мисля, че след този определен период на емоционално и интелектуално вцепенение, ще се възродя, ще се отърся от пепелта като нов човек, напълно пречистена и готова за нова страница от живота си, но не се имам за феникс все още. Тъй че дотогава съм в задънена улица. Сляпа и глуха, а?

Нали?

Май да…

Let me out of this dream...!

Вали. Дори снежинките ме отбягват, кръжейки вкупом около мен.

Продължавам да вървя бавно, уж наяве, а сякаш по-скоро насън.

И звук не достига до мен, след пороя от виковете ти. Глуха съм и сляпа.

Безчувствена, след начина, по който ме докосваше.

Неспособна да съществувам след начина, по който ме обичаше ти.

Позволи ми да се събудя!

Продължавам да крещя тихичко, на ум, без глас и без сила.

Позволи ми да дишам, ако ти си това, което ме спира. Вдишвам, а недостигът на кислород ме задушава все повече.

Давя се. Не в сълзи този път, не в дъжда, в самата себе си. Потъвам, а дори не се боря да изплувам.

Апатия. Превзема ме и ме завладява за секунди, минути, дни и вечности. Мигове. Както преди време ти… било е много по-отдавна, отколкото си мисля, нали?

Забравям. Но не напълно.

Въртя се в кръг по улици от спомени, пресечки, пътеки, цели булеварди. Катастрофирам по невнимание.

Играя си на криеница с болката, познаваме се твърде добре – знаем си номерата.

Изненадващи проблясъци от реалността се опитват да ме повалят, но добре знам, че са само сенки. Няма да ме докоснат, само ще ме наранят.

Не се бъркай и не се притеснявай – не те мразя. Но не те и обичам. Не те искам, не те желая, не се интересувам от теб. Просто си ми безразличен, а това е дори по-страшно, по-лошо. Не е ли?

Когато си нещастен, поне ти остава утехата, че в един прекрасен момент и това ще мине и може би дори пак ще си щастлив. А когато ти е безразлично, апатията ти отнема дори тази последна надежда.

Продължавам да крача съвсем сама по зле осветената алея, а не стигам никъде, та аз дори не се движа. Замръзнала съм във времето, неспособна да продължа, неспособна дори да тъжа за това, което си е отишло от мен. Или по-скоро това, от което аз съм си отишла почти доброволно. Почти.

Не можех да бъда тази, която искаше да съм, не се примирих с ролята на заместител. Но докато го разбера, се разпилях съвсем. Ти все пак искаше каквото е останало, поне парченцата, които успя да събереш. Но аз не исках никога повече да бъда така натрошена, разбита. И лепилото на времето не можеше да поправи съвсем изкривения ми образ, неистински, несвойствен. Боляха пукнатините, нелепо запълнени с  фалшиви обещания и надежди.

Вярвах, за да ме лъжеш. Очаквах, за да ме разочароваш. Докосвах, за да ме отблъснеш.

Продължавам да се сблъсквам със стени, който не мога да преодолея. Невидими, по-тънки от стъкло, но по-силни от волята ми.

                Пусни ме.

Позволи ми…

Ноемврийски размисли

Ноември.

Винаги съм си мислела, че моят месец е октомври, само защото съм мислела и че предпочитам ранната есен.

Да, ама не.

Моят месец е ноември.

Моят ноември, тази година.

Животът ми е един ноември без край.

Тъжен, меланхоличен, студен, валежен или ветровит, а може би и двете. В моята душа – буреносен. Ветрове, бури, мълнии, градушка от мен и теб, от думи и емоции, от неизказано, неизпълнено, непреживяно, но изстрадано.

Утехата неотдавна се влюби в спокойствието и заедно намериха подслон някъде далеч от нас. Мирът и разбирателството решиха да скрепят приятелството си с дългосрочна (може би безсрочна) ваканция в посока  Позитивизъм, тоест пак отвъд нашия свят. Но не си мислете, че сме останали самотни, в никакъв случай! Имаме си дразги, дребни препирни, по-едромащабни спорове, бури с всякакви размери, каквото ви душа иска. Поводите са все разни и разнообразни, причините – често неясни или поне така ни се иска да мислим. Вероятно изясняването им е въпрос на време и самозалъгване в опит да бъдат прикрити, заличени или поне козметично изменени. За не боли. Поне не чак толкова. Миг по-малко и една единствена сълза по-слабо. Надали.

Би трябвало да съм се прибрала у дома, на топло, да гледам любимо сериалче с чаша топло какао. Да, ама не. Засечка номер 1 – бездомна съм, а и безпътна, както обикновено. Засечка втора – където и да живея сега, тоест само за момента, то далеч не е на топло, поне докато не изпълня десетина мелодийки с тракане на зъби. Засечка следваща – the cacao’s over, just like the coffee’s over.

Вали, но този път не в очите ми, не съвсем в душата ми, със сигурност не и навън, просто на мен ми е валежно. Отмива ме, отмива някои болки, някои спомени, някои части от личността, която съм била. Сигурно и аз като някои влечуги си сменям кожата. А на тях дали им причинява такава болка? Като след слънчево изгаряне ли е? Или жигосване? Просто разсъбличане на ненужния товар, бремето, носено прекалено дълго.

Ноември е най-тъжният месец в годината, малко след лятото, неусетно стопило се в дълбока есен, и малко преди голямата депресия покрай декемврийския парад на празниците. Парад на нещастниците? На купеното с фалшиви финикийски знаци бледо подобие на семейно огнище? На изветрялата, продадена на безкрайно изгодна промоция, стара бутилка залежаваща любов? На идеите и вдъхновението, лутащи се безцелно, отдавна отказали се да търсят подслон в съзнанията претъпкани със стрес, работни грижи, социални неволи и прочие, и същевременно по-празни и от душите на кухите, марково облечени и перфектно напудрени кукли-клонинги, пъплещи в последно време по света, с особена концентрация в нашата мила родина.

Но на мен не ми е тъжно, само малко по-меланхолично от обикновено. Малко повече, може би. Принципно нямам време да се замисля за последния смислен цитат, който съм отбелязала в поредната започната и с месеци недочетена книга, а сега дори имам време да пиша. Времето е гадно нещо. Не конкретно времето през ноември, то си е супер. Няма нищо по-хубаво от лошото време! Нали така? Но също така: няма нищо по-хубаво от илюзорно безкрайното свободно време, разпределено според всички любими дейности и любими хора, при добро желание от тяхна страна. За жалост то напоследък често липсва. За желанието говоря, у хората, желанието им за живот, за емоция, за тръпка, страст към нещо. Страстта да четеш страхотна книга цял ден, за да я завършиш преди залез. Страстта да разлистваш страници и да обмисляш цитати, които са те докоснали преди… милион мигове. Страстта да се слееш музиката, да и позволиш да се разтвори в теб и да те завладее, да се носиш по нея, без срам от болката, неволите и евентуалните сълзи. Страстта на един или повече дни в отшелническа самота, безпризорна, неразбираема, всепоглъщаща. Да изгубиш себе си от преди в себе си сега, за да намериш следващото си аз. Шизофренията ме зове. Както и прекрачения ръб на листа, електронния както обикновено.

Ноември е месец на решения, предпразнични промени, възможност да решиш кой искаш да бъдеш и да се сътвориш сам, да избереш хората, с които можеш да се разделиш, за да си спестиш от новогодишните казуси с неизвестен край. Да разбереш за себе си кои са хората, без които не можеш, дори много да те боли от тях, дори много да те объркват, много да те нараняват, съвсем (или не) неволно. Да избереш да простиш и забравиш, ако си способен. Да обичаш след като нищо друго не ти е останало. Да раздадеш себе си, когато това е единственото, което имаш. Да изживееш дори най-малките си мечти, за да освободиш място за нови и по-големи. Да си обещаеш за пред себе си истината и само истината, защото никой друг не може да ти я даде. Твоята истина. Да станеш рано сутрин, по неволя за работа, с усмивка, напук на времето и в подкрепа на борещото се с облаците слънце. Да пиеш кафе с аромат на душевно спокойствие, мир със самия теб. Да искаш да живееш, поне до Нова година, тогава алкохолът ще произнесе тежката си присъда. Може би.

Но има време.

Има още малко Ноември.

От моя.