Среднощни размисли . . .

Представете си как в даден момент от живота си ви се налага да застанете лице в лице със самите себе си (или по-скоро с човека, в който съзнателно или не съвсем сте се превърнали) и да констатирате следното: …

                Не мразя. Но и сякаш не обичам истински, поне за момента.

     Не ми е безразлично, не съм изпаднала в поредната си апатична фаза.

     Надявам се.

     Вярвам.

     Важното е, че продължавам да дишам и живея въпреки всичко и всички, а не просто да пребивавам на тази земя, не просто да съществувам.

     Дори може би мечтая.

     Защото вече с абсолютна сигурност мога да заявя, че никога няма да се откажа от себе си. Независимо от каквото и да било.

… независимо колко обичани хора ме поставят в минало време. Това не ми пречи да продължа да ги обичам по възможно най-безкористен начин, нали така?

…  независимо колко обичани места напусна или вече не съществуват. Това не ми пречи да си ги спомням и да се връщам там мислено, нали?

…  and so on, and so on, and so on…

Представихте ли си го?

Е, аз съм точно там сега. И знаете ли какво? Всъщност е изненадващо успокоително, не точно радващо или с някаква негативна нотка, но определено носи доза от така нужния ми душевен мир.

Лека нощ!

Старата нова история за последен път

"Искам да съм в състояние да разтворя длан и да пусна онова, което днес вече го няма,

което днес вече е безполезно, което днес не е за мен, което днес не ми принадлежи. 
Не искам да те задържам, не искам да останеш с мен, защото няма да те пусна да си тръгнеш. 
Не искам да правиш нищо, за да останеш по-дълго, отколкото сам желаеш. 
Докато държа вратата отворена, ще знам, че си тук, защото искаш да останеш, защото ако не беше така - вече нямаше да си тук."
                                                    Хорхе Букай

 Мислех си, че съм те изживяла.

Вярвах, че съм те изплакала.

Надявах се, че съм те изстрадала.

Мислех, че няма нищо в мен, останало от теб.

Грешка!

Ти си там – навсякъде – вътре в мен, в мислите, в спомените, в настроенията, в сълзите и усмивките; около мен – във въздуха, в аромата от парфюма ти, носен от непознати, по познатите улици, пейки, места, в изгрева и залеза.

А исках да те няма! Колко неистово, почти безпричинно исках да те няма, никога повече.

Исках да изчезнеш от мен, за мен.

За да не се събуждам с мисълта за теб, след като съм заспала с нея и съм те сънувала.

За да не ме преследваш из текстовете на любими песни.

За да не чувам гласа ти в главата си, който ми напомня какво, как и защо би казал, ако стоеше до мен в този момент. За да не те чувам никога повече, защото гласът ти заглушаваше моя собствен. Не чувах себе си, за да слушам теб.

За да не си спомням какво съм имала, какво съм искала и какво съм изгубила, за не си причинявам така мазохистично все същата болка отново и отново.

За да забравя, че са ми били дадени милион причини да остана, милион шансове за компромис, милион други опции – всички отхвърлени. На инат?

За да оправдая себе си пред мен самата, за да успея някога да се приема и да си простя за каквото съм сторила и най-вече – за всичко, което съм пропуснала да направя и за теб, и за мен.

За да не поглеждам през рамо, надявайки се да те видя задъхан да тичаш след мен. Всеки път.

За да не допусна никога отново същите грешки, за да повярвам, че съм си научила урока и всичко е трябвало да се случки точно така, точно по тази причина.

Мислех си, че не съм имала друг избор.

Вярвах, че съм постъпила правилно.

Надявах се така да е по-добре и за двама ни.

Мислех, че всичко свършва там и следващата страница е нова глава, нова история.

А дали?

Ignorance is bliss…

Незнанието е блаженство.

Забравата – също.

Или може би в днешно време би било по-скоро лукс?

Луксът да се събуждаш непокътнат, нов човек – необременен от миналото, от болките, спомените, отминалите радости и прочие.

Луксът сам да решаваш за всеки нов ден кой да бъдеш, какъв човек да бъдеш, без това да е предварително предопределено от досегашния ти житейски опит. Да имаш възможността да бъдеш нова, по-добра версия на себе си, без страха от вече направените грешки, без смътното усещане за тежестта на вече взетите решения, без бремето на отминалите години, колкото и малко/много да са те.

Защото всеки, с когото се сблъскаш – буквално или не съвсем – те променя. Всеки. А не всеки го заслужава, не всеки те променя към по-добро.

Нима не ставаме една идея (или повече) по-предпазливи след всеки път, в който ме останали измамени, съкрушени, с разбито сърце или просто предадени. Нима не ставаме все по-недоверчиви, по-подозрителни? И още как. Жалко. Макар да твърдим, че така се учим от грешките си.

I won't let you close enough to hurt me. I won't rescue you to just desert me. I can't give you the heart you think you gave me. Next time I'll be braver, I'll be my own savior..

Нима не даваме един шанс по-малко на всеки следващ индивид, с когото животът/съдбата/късметът  или обстоятелствата ни срещнат. Със сигурност не им даваме равен старт. И неусетно се оказва, че се носим през времето все по-сами (но не задължително самотни), свързани с все по-малко неща (независимо хора, предмети или места), все по-блуждаещи и все по-обременени. Нима е лесно да носим този товар на гръб всеки час от всеки ден.

Не мисля.

На моменти се улавям, че мечтая как забравям. Макар вътрешно по природа да се ужасявам то идеята да изгубя спомените ти, защото нали те ме правят това, което съм сега – всеки избор, всяко решение, колкото и грешни да са били, всеки един изживян момент, всяка изпитана емоция, всичко това съм аз. Но какво ако мога да бъда Аз и без този - понякога излишен - багаж? Какво ако можех да пътувам само с празна раница, в която да събирам нови и нови преживявания, надежди и усещания, без старите да ме възпират..

Нима би било толкова ужасно усещането да се събудиш с чисто съзнание, с чиста памет, без върволица мисли, идеи, проблеми, дилеми в главата си, без болки, трепети и надежди в душата си, просто да станеш от леглото и да започнеш деня на ново. Или не само деня?

Иска ми се да можех като с магическа пръчица, без никакво усилие да изтривам ненужното от съзнанието си, да се самопочиствам от всичко, което ме спира да бъда себе си напълно. Да не губя време да осмислям и приемам грешките и изборите си, да се примирявам с тях и да се помирявам в последствие със себе си. Просто да ги заличавам безследно и без страх да се отправям към следващото предизвикателство, без да ме задържа спомена за отминалите провали, без да ми пречи да бъда силна, без да ме кара да се съмнявам в себе си.

Дали не би било прекрасно за определен период от време (колко алчно от моя страна да искам контрола винаги да е в моите ръце) паметта ми да се рестартира на всеки примерно 24 часа. Така всеки ден би бил ново приключение, всяка цел би била безкрайно вълнуваща, всяка идея би била чисто нова и просторът пред мен – все така необятен.

Дали бих си била самодостатъчна тогава?

Ако знам, че утре ще се събудя и няма да си спомням вчерашните познати, вчерашната любов, вчерашното разочарование.. Дали тогава бих рискувала милион пъти повече от сега или точно обратното – ще ми се струва безсмислено упражнение?

Нямам ни най-малка идея.

Наистина ми се иска да опозная себе си от преди всичко, от преди да съм живяла няма и 20 години, от преди да съм минала през каквото и да ми се е случило.

Какви бихме били, ако днес е първият ден от живота ни? Ако възможностите са неограничени? Ако никога досега не сме правили избор? Ако грешен път няма? Ако никога не сме се усмихвали, плакали, смели или борили със зъби и нокти за нещо, в което вярваме, ако никога не сме наранявали или не сме били ранявани, разочаровани, приятно изненадани? Бихме ли били тогава по-добри със себе си? А с останалите?

Изнемощяла любов..

Какво стана, любов? Какво направи?

Молих те да бъдеш мила, да не упрекваш. Молих те да не съдиш и да не се гневиш. Молих те да не обвиняваш и да не сочиш с пръст. Молих те да си смирена и щастлива, дори и с малкото, което получаваш. Молих те да поемаш отговорност за собственото си нещастие, защото никой не може да те накара да се чувстваш както и да било, ако ти не му позволиш!

Любов, молих те да останеш повече от година!

Молих те да не изчезваш, любов, защото имам нужда от теб. Молих те да бъдеш търпелива. Молих те да бъдеш с мен, дори когато той не е, за да не съм сама; за да не бъда никога самотна.

Любов, обичах го, ти знаеш!

Обичах го повече от себе си дори и нека това е най-голямата ми грешка. Обичах го и вярвах, че щастието ми само по себе си не значи нищо, ако не е споделено с него.

Любов, защо не ми даде знак, когато тайно търсех отговорите на толкова премълчани въпроси, щом си ги знаела? Защо ме остави да се чудя, вместо да ме увериш, че е щастлив с мен? Че съм способна да го предизвикам да се чувства така, знаейки, че не мога да го накарам? Каква беше причината да ме оставиш да повярвам, че не може да е щастлив с мен?

Любов.. губя го, след като вече изгубих себе си. Защо ме отпрати?

Не той, а ти.

Мислех си, че аз съм тази, която си отива първа, а него си отпратила – оказва се – много преди мен. Защо ме остави да поема цялата вина и да я нося със себе си толкова дълго?

Любов, къде сбърках?

Мислех си, че полагам всички усилия, че се грижа добре за теб, за нас. И сега, когато съм дала всичко от себе си, че дори и повече, ти искаш непосилното от мен, за да ми върнеш едва само надеждата?! Не него, не и теб.

Хайде, изнемощяла любов, приеми ме обратно при себе си! Имам нужда от теб, имах и ще имам..

Та кой ще го обича? Кой ще се бори за него? Кой ще го последва?

Нима няма да съм аз?

Няма ли..

Кажи ми, любов!

Защото утре ще се събудя пак до теб, но няма да е същото. Ще държа билета си и няма да се върна. Знаейки, че съм те дала за нищо, че съм те похабила, крайно неразумно. Но и че съм те изживяла, както само аз си знам, както съм намерила за добре.

Дори никога да не си била истинска, аз ще те оставя с мисълта, че си – все още.

Любов, – за последно – не го оставяй да забрави, че ме е имало.

Моля те!

Brand new me

Запази спомена си за мен – такава, каквато съм сега или каквато съм била, защото никога повече няма да бъда същата.

За поредна вечер се лутам, сякаш на сляпо, по пътя към моментното ми подобие на дом. В очите ми отново се стеле мъгла. В съзнанието ми вероятно също.

Вятър като шепот – разказва ми за отминалите дни и животи.

Дъжд като слайдшоу от спомени – картини от незапомненото незабравимо минало.

Небето – безкрайното поле на мечтите.

                Сънувам, че се будя и се будя, надявайки се да сънувам.  Кошмар ли си или спомен?

                 

                В перифраза от Оскар Уайлд – След като веднъж съм те обичала, бих направила всичко за теб. Освен да те обикна отново.

Не бих си го причинила отново. Не бих си те причинила отново. Макар сега да не можеш да ме нараниш. Друга съм.

Не ставам с мисълта за теб, нито пък си лягам с нея. Рядко ме спохожда през деня. Заета съм да правя всичко, което съм мечтала. Да живея живота, който съм си избрала, с надеждата да се доближи до мечтания с времето. Заета съм да бъда малко.. не, много повече себе си. По-истинска.

Отново ставам свидетел на опитите ти да достигнеш до мен, а в съзнанието си чувам монотонния глас на мобилния оператор – „Съжалявам, но тази личност вече не е достъпна за вас. Моля, опитайте с нечия друга лабилна психика.”

Не се будя за теб, не се будя и до теб. Не си поглеждам телефона с надеждата да си ти, който звъни. Опасявам се от това. Дните ми минават я в работа, в изпълнение на задачи, я в четене, рисуване, правене на планове, списъци, записки на идеи или осъществяването им. Дните ми минават в живот, небелязан от присъствието ти, непритъпен от вменените ми от теб ленивост и безделие.

Слънцето, макар и зимно, грее по-силно, защото ти не се опитваш да грееш вместо него. Дългата ти сянка не пада върху мен и аз мога да се разхождам свободна из съзнанието си, незапълнено от драми, проблеми, дилеми, размисли и всички други не дотам приятни емоции, породени от теб.

                За повече от година, с теб нямаме нито една обща снимка. Достатъчно е показателно. Може би така е по-добре. Трябвало е да бъде така, за да мога да те пусна и да продължа. За да не ми се насълзяват очите, докато я гледам край леглото си. Или докато се гримирам – на огледалото, докато подреждам – над етажерката. Но ако имах, сигурно щях да ги направя на хартиени лястовички и да ги пусна от терасата в някоя слънчева утрин.

                За малко повече от година минахме през всички сезони – пролетта ни, която беше съчетание от зимна приказка и пролетно безгрижие. Лятото ни, което беше жежко, бурно и отмина дори по-бързо от истинското. Есента – незнайно как нахлула, но трайно установила се между нас. Не е като да не се опитахме да я изгоним много пъти.. поне аз. Но тя неизбежно доведе единствено до зимата, нашата зима. По-студена от арктическата, със сигурност. Сняг на парцали и дъжд от сълзи успяха да потушат всички битки, всички емоции, всички надежди. Всичко, останало от нас.

                Обещавам си това да е, ако не последният, то поне един от последните пъти, в който се обръщам към теб писмено, в прозата на съзнанието ми. Защото след час-два ще си легна, щастлива, без теб. Утре ще се събудя сама на огромната си спалня, в странна поза може би, ще стана и ще си направя йога упражненията. Ще закуся без теб – тоест не с бира и чипс. Ще прочета любимото си „момичешко” списание, ще изляза на разходка може би, ще поснимам или ще се надявам вдъхновението ми да се завърне, защото ти отдавна му отне думата, а аз имам нужда от него. Имах нужда и от себе си, затова сега ще бъда преди всичко Мен. За мен това е повече от достатъчно, дори за теб да не беше. Ще потанцувам в ритъма на любимите си песни, които ти толкова не харесваше. Ще забравя телефона си и ще поскитам из фантазиите си. 

                Ще съм щастлива, не без теб, а именно защото не съм теб. И всеки следващ път ще избирам себе си пред всяко твое подобие, изпречило ми се на пътя. Защото го заслужавам, както се казва в изтърканата реклама J


You’re all I never needed.. I’m so perfect without you..

Хартиени размисли . . .

Хартиени лястовички правя, пускам ги да кръжат около мен. Неволно.

Из хартиените ми мисли, плод на хартиени реалности.

Из хартиеното ми съзнание, оцеляло след мастилено наводнение. Опустошено и отново пресушено.

Хартиени ли бяха пеперудите в стомаха ми? Едва ли някога ще разбера.

Спомени на хартия, хартиени размисли, записки по изкривени действителности.

Хартиени чувства, порцеланови едва ли не. Натрошени. Разпилени.

Болка по страници хартия – потоп от мастило.

Черни листа, траур. В хартиената ми душа, намачкана.

Хартията – по-силна от болката, от тъгата и самотата ми, от загубата, от истината дори.

Празна съм, макар и не съвсем. Като бял лист, изписан в миналото и изтрит в последствие. Всичко по повърхността му е заличено, но това не променя нищо. Празен е и същевременно неспособен да понесе натиска на графита. Мастилото се разлива, но не оставя петна. Стича се по ръбовете като сълзи, напоени с толкова много неизказани истини, с толкова много субективна история. Хартиени преживелици. Отживелици. Мислите и спомените на отшелниците в моята глава. 

Хартиеното ми Аз се сблъсква с реалността и отчаяно ме моли да бъде публикувано, само още един- единствен път. Как бих могла да му откажа.

-          Спи сега, неспокойна. Ти никога няма да бъдеш истина..

Ода за апатичното ми съществуване

Чувствам се употребена, почти несъзнателно.

Чувствам се напълно непотребна – съвсем осезаемо.

Не осъзнавам. Не асимилирам, не разбирам. Но чувствам, усещам болка, чувам, виждам, макар да не искам.

Сякаш съм на автопилот.

Отравяш дните и нощите ми, мислите, съзнанието, желанието и думите дори.

Като автоимунна болест в тялото ми си – самоунищожавам се с теб. Не особено успешно, но бавно, трайно и мъчително до голяма степен.

Усмърти пеперудите в стомаха ми по невнимание, нали? По особено жесток начин?

Изкорени всеки трепет, всяко нежно чувство, останало след апокалипсиса? Нашият апокалипсис или моя личен ад? Ти пръв си избери, аз ще се съобразя с това и ще довърша започнатото.

Искам да повярвам, че нещо може да придаде смисъл на тази цялата безсмислица. Но вярата май не ми е сред силните страни напоследък.

Искам да повярвам, че тая цялата гадост е само път, който трябва да бъде изминат, път към нещо по-добро, по-смислено или поне малко по-съдържателно.

Искам да повярвам, че е само инкубационен период и нещо истинско и значимо ще се роди през него или поне след това.

Искам да повярвам, че почти перманентната ми апатия, придружена от спорадични изблици на агресия, депресия и негодувание спрямо света, хората и живота като цяло, ще е само за малко, само гостенка в моя хаотичен свят.

Искам… не – нуждая се от някаква тръпка в опразненото си за момента съществуване, тръпка към каквото или когото и да е, искрица живец, ей така само да ме жегне, колкото да ми припомни, че съм способна и на друго, освен хибернация.

Искам да се чувствам жива и способна на чисто човешките емоции от сорта на тъга, радост, съчувствие... За разнообразие от тъпата тежест и болката в главата, в сърцето, в душата.

Искам да съм влюбена, не в теб, не в себе си. В живота си – по възможност.

Иска ми се да мисля, че след този определен период на емоционално и интелектуално вцепенение, ще се възродя, ще се отърся от пепелта като нов човек, напълно пречистена и готова за нова страница от живота си, но не се имам за феникс все още. Тъй че дотогава съм в задънена улица. Сляпа и глуха, а?

Нали?

Май да…

Let me out of this dream...!

Вали. Дори снежинките ме отбягват, кръжейки вкупом около мен.

Продължавам да вървя бавно, уж наяве, а сякаш по-скоро насън.

И звук не достига до мен, след пороя от виковете ти. Глуха съм и сляпа.

Безчувствена, след начина, по който ме докосваше.

Неспособна да съществувам след начина, по който ме обичаше ти.

Позволи ми да се събудя!

Продължавам да крещя тихичко, на ум, без глас и без сила.

Позволи ми да дишам, ако ти си това, което ме спира. Вдишвам, а недостигът на кислород ме задушава все повече.

Давя се. Не в сълзи този път, не в дъжда, в самата себе си. Потъвам, а дори не се боря да изплувам.

Апатия. Превзема ме и ме завладява за секунди, минути, дни и вечности. Мигове. Както преди време ти… било е много по-отдавна, отколкото си мисля, нали?

Забравям. Но не напълно.

Въртя се в кръг по улици от спомени, пресечки, пътеки, цели булеварди. Катастрофирам по невнимание.

Играя си на криеница с болката, познаваме се твърде добре – знаем си номерата.

Изненадващи проблясъци от реалността се опитват да ме повалят, но добре знам, че са само сенки. Няма да ме докоснат, само ще ме наранят.

Не се бъркай и не се притеснявай – не те мразя. Но не те и обичам. Не те искам, не те желая, не се интересувам от теб. Просто си ми безразличен, а това е дори по-страшно, по-лошо. Не е ли?

Когато си нещастен, поне ти остава утехата, че в един прекрасен момент и това ще мине и може би дори пак ще си щастлив. А когато ти е безразлично, апатията ти отнема дори тази последна надежда.

Продължавам да крача съвсем сама по зле осветената алея, а не стигам никъде, та аз дори не се движа. Замръзнала съм във времето, неспособна да продължа, неспособна дори да тъжа за това, което си е отишло от мен. Или по-скоро това, от което аз съм си отишла почти доброволно. Почти.

Не можех да бъда тази, която искаше да съм, не се примирих с ролята на заместител. Но докато го разбера, се разпилях съвсем. Ти все пак искаше каквото е останало, поне парченцата, които успя да събереш. Но аз не исках никога повече да бъда така натрошена, разбита. И лепилото на времето не можеше да поправи съвсем изкривения ми образ, неистински, несвойствен. Боляха пукнатините, нелепо запълнени с  фалшиви обещания и надежди.

Вярвах, за да ме лъжеш. Очаквах, за да ме разочароваш. Докосвах, за да ме отблъснеш.

Продължавам да се сблъсквам със стени, който не мога да преодолея. Невидими, по-тънки от стъкло, но по-силни от волята ми.

                Пусни ме.

Позволи ми…

Ноемврийски размисли

Ноември.

Винаги съм си мислела, че моят месец е октомври, само защото съм мислела и че предпочитам ранната есен.

Да, ама не.

Моят месец е ноември.

Моят ноември, тази година.

Животът ми е един ноември без край.

Тъжен, меланхоличен, студен, валежен или ветровит, а може би и двете. В моята душа – буреносен. Ветрове, бури, мълнии, градушка от мен и теб, от думи и емоции, от неизказано, неизпълнено, непреживяно, но изстрадано.

Утехата неотдавна се влюби в спокойствието и заедно намериха подслон някъде далеч от нас. Мирът и разбирателството решиха да скрепят приятелството си с дългосрочна (може би безсрочна) ваканция в посока  Позитивизъм, тоест пак отвъд нашия свят. Но не си мислете, че сме останали самотни, в никакъв случай! Имаме си дразги, дребни препирни, по-едромащабни спорове, бури с всякакви размери, каквото ви душа иска. Поводите са все разни и разнообразни, причините – често неясни или поне така ни се иска да мислим. Вероятно изясняването им е въпрос на време и самозалъгване в опит да бъдат прикрити, заличени или поне козметично изменени. За не боли. Поне не чак толкова. Миг по-малко и една единствена сълза по-слабо. Надали.

Би трябвало да съм се прибрала у дома, на топло, да гледам любимо сериалче с чаша топло какао. Да, ама не. Засечка номер 1 – бездомна съм, а и безпътна, както обикновено. Засечка втора – където и да живея сега, тоест само за момента, то далеч не е на топло, поне докато не изпълня десетина мелодийки с тракане на зъби. Засечка следваща – the cacao’s over, just like the coffee’s over.

Вали, но този път не в очите ми, не съвсем в душата ми, със сигурност не и навън, просто на мен ми е валежно. Отмива ме, отмива някои болки, някои спомени, някои части от личността, която съм била. Сигурно и аз като някои влечуги си сменям кожата. А на тях дали им причинява такава болка? Като след слънчево изгаряне ли е? Или жигосване? Просто разсъбличане на ненужния товар, бремето, носено прекалено дълго.

Ноември е най-тъжният месец в годината, малко след лятото, неусетно стопило се в дълбока есен, и малко преди голямата депресия покрай декемврийския парад на празниците. Парад на нещастниците? На купеното с фалшиви финикийски знаци бледо подобие на семейно огнище? На изветрялата, продадена на безкрайно изгодна промоция, стара бутилка залежаваща любов? На идеите и вдъхновението, лутащи се безцелно, отдавна отказали се да търсят подслон в съзнанията претъпкани със стрес, работни грижи, социални неволи и прочие, и същевременно по-празни и от душите на кухите, марково облечени и перфектно напудрени кукли-клонинги, пъплещи в последно време по света, с особена концентрация в нашата мила родина.

Но на мен не ми е тъжно, само малко по-меланхолично от обикновено. Малко повече, може би. Принципно нямам време да се замисля за последния смислен цитат, който съм отбелязала в поредната започната и с месеци недочетена книга, а сега дори имам време да пиша. Времето е гадно нещо. Не конкретно времето през ноември, то си е супер. Няма нищо по-хубаво от лошото време! Нали така? Но също така: няма нищо по-хубаво от илюзорно безкрайното свободно време, разпределено според всички любими дейности и любими хора, при добро желание от тяхна страна. За жалост то напоследък често липсва. За желанието говоря, у хората, желанието им за живот, за емоция, за тръпка, страст към нещо. Страстта да четеш страхотна книга цял ден, за да я завършиш преди залез. Страстта да разлистваш страници и да обмисляш цитати, които са те докоснали преди… милион мигове. Страстта да се слееш музиката, да и позволиш да се разтвори в теб и да те завладее, да се носиш по нея, без срам от болката, неволите и евентуалните сълзи. Страстта на един или повече дни в отшелническа самота, безпризорна, неразбираема, всепоглъщаща. Да изгубиш себе си от преди в себе си сега, за да намериш следващото си аз. Шизофренията ме зове. Както и прекрачения ръб на листа, електронния както обикновено.

Ноември е месец на решения, предпразнични промени, възможност да решиш кой искаш да бъдеш и да се сътвориш сам, да избереш хората, с които можеш да се разделиш, за да си спестиш от новогодишните казуси с неизвестен край. Да разбереш за себе си кои са хората, без които не можеш, дори много да те боли от тях, дори много да те объркват, много да те нараняват, съвсем (или не) неволно. Да избереш да простиш и забравиш, ако си способен. Да обичаш след като нищо друго не ти е останало. Да раздадеш себе си, когато това е единственото, което имаш. Да изживееш дори най-малките си мечти, за да освободиш място за нови и по-големи. Да си обещаеш за пред себе си истината и само истината, защото никой друг не може да ти я даде. Твоята истина. Да станеш рано сутрин, по неволя за работа, с усмивка, напук на времето и в подкрепа на борещото се с облаците слънце. Да пиеш кафе с аромат на душевно спокойствие, мир със самия теб. Да искаш да живееш, поне до Нова година, тогава алкохолът ще произнесе тежката си присъда. Може би.

Но има време.

Има още малко Ноември.

От моя.

Липсваш...

Липсваш.

Липсваш ми.

Липсата ти се разлива по кожата ми. Стича се. Облива ме. Хладна и по-нежна от коприна. Безплътен сатен. Материя все по-фина, разтворима във въздуха.

Ти си дъх. При това сетен. The really last one. Почти болезнен, безкрайно нужен, недостатъчен.

Колкото ме спасяваш, толкова ме и погубваш.

Разбъркваш ме и ме разпиляваш, забравяш да ме събереш и подредиш. Забравяш, че много пъти съм била натрошена  и още повече – слепяна парче по парче след това.

Не можеш да ме поправиш. Безсмислено е. А и едва ли ти е толкова наложително.

Липсваш, както вече споменах. А това ме задушава. Твърде много пространство, празно и тихо, твърде много въздух, за да го издишам сама, твърде малко вяра и твърде малко емоции, ретуширани.

Твърде много грим, твърде много чернилка по, около и в очите ми, дори се стича от тях. Размива се с поредната (не)животоспасяваща доза от неналичието ти. Твърде много не-та, твърде малко позитивизъм. Твърде много само от мен.

Липсваш. Този, който беше преди. Този сега е по-добре със статус липсващ. Някак си по-поносим е. На час по лъжичка. По целувка? По една вяла усмивка.

Погледни ме и се осмели да не ме съжаляваш в болката ми. Твърде нелогична, атипична и не съвсем безпричинна. За жалост? Радвай се, още ме има. После ще имаш достатъчно време, за да осъзнаеш, че съм си тръгнала завинаги. For good? For the best, I hope.

Още съм тук, а теб те няма. Не е честно.  Колабиралото ми съзнание още не се е преборило с теб. Помогни му.

Липсваш ти, а аз изчезвам, по-безплътна и от теб, от любовта и обещанията ти, все нереални. Обвита съм в мъгла, хладна и плътна. Завеса. От спомени? Бариера? Барикада по-скоро. Убежище за мен и теб от нас, в каквото сме се превърнали към днешна дата.

Часът и мястото на срещата са известни.

Липсвам ли ти?

Прекрасно беше, нали?

Ти си хаоса в мен - дупка от куршум.

 Всеки облак носи твоя парфюм.

 Как да те спра? - нямам ръце,
нямам лице,
някой го взе...

Защо ми каза, че винаги ще сме едно?

Защо ме раздели от себе си?

Прекрасно беше, можеше да продължи. Но всичко, свърши там, където свърши, нали?

Прекрасно беше, нали? Но това беше толкова отдавна… Преди да ти повярвам, преди да ти се доверя, преди да се предам… на теб. Преди да те опозная до степен, в която бих предпочела да се обърна и загърбя видяното, чутото, почувстваното отвъд. Преди да отдам мислите, съзнанието и времето си на теб, почти изцяло. Преди да започна да мечтая за теб, с теб, преди да започна да се надявам тези мечти да се осъществят… възможно най-бързо. Преди да ти позволя да ме докоснеш, да докоснеш душата и сетивата ми, да разбъркаш всичко в мен. Преди да ти позволя да всееш хаос във всеки аспект от живота ми, както само ти можеш; преди да си позволя това да ми хареса. Преди да ти позволя да ме разпилееш и събереш отново, след като съм се разляла в крайностите на своята объркана личност. Преди да осъзная, че съм те обикнала в момента, в който те видях за пръв път. Без причина. Дори когато не ме правиш щастлива. Въпреки че дори грам не приличаш на мен. Макар да осъзнавах риска.

Прекрасно беше. А сега не е. Сега търся причини да остана. Търся причини да повярвам, да споделя, да се върна. Търся причина да преборя хаоса, който разбърква нашата хармония, да съм по-силна от преди, поне този път или още много. За нас. Защото вярвах, защото се надявах, защото обичаМ нашето „ние”. С малка буква, защото мразя да се самозалъгвам, да си въобразявам, че има нещо вечно, че ние ще сме завинаги заедно. Напротив. Нашето щастие имаше безкрайно кратък срок на годност, още преди изобщо да бъде произведено и изконсумирано, при това написан с удебелен свръхголям шрифт. Малко повече от година и половина, нито много повече, нито много по-малко. Исках да вярвам, че поради краткотрайността си има някакъв шанс да бъде лилавко, безоблачно и леко като шоколадов пудинг.

Прекрасно беше, но ти го правиш толкова трудно, нали? Опитвам се да разбера мотивите ти, да вникна, да те разсея от тях, да се справя с цялата каша сама, за да не продължа в пъти по-самотна от сега. Вървя и толкова клиширано – в мен вали. Остави времето, нали знаеш, че за мен няма нищо по-хубаво от лошото време. А знаеш ли? Познаваш ли ме изобщо? Знаеш ли защо не бях плакала с години? Знаеш ли от какво са белезите по врата ми? Знаеш ли какъв цвят стават очите ми, когато съм на прага на нервна криза? Знаеш ли изобщо колко безумно, необяснимо, ненужно много те обичам?

Прекрасно беше, а сега е толкова безсмислено. Търся думи, смисъл, любов. От теб. А откривам само увехналите цветя, които сама съм си подарила преди месец и малко пепел след пожара снощи, малко прах след поредната буря. Малко обида, малко гузна съвест, малко повече безпокойство, малко нервност, шипка надменност, пълни шепи болка и лавина от недоразумения и неразбирателство. Объркването е безспорен владетел на територия, в която до не съвсем скоро, но и в не особено далечното минало, са царували щастливи трепети, нежни прегръдки, погледи, целувки и много страст. Избягаха ли? Изплашихме ли ги? Или по-зле… Изгубихме ли ги? Намери ме, срещни ме по пътя към себе си и нека ги намерим заедно. Не са стигнали далеч, нали?

Прекрасно беше, а дали не можем да го направим отново в сегашно време? Бъдеще?

Прекрасно би могло да бъде, нали? А дали?

„Ти си тръгна, но аз си тръгнах много преди теб.”

„Единственото по-невъзможно от това да си тръгна, бе да остана.”

Изгубена съм. Разпиляна.

                                                                              

 
                                                                                You believed in me, but I'm broken.
                                                                       I have nothing left.
                                                                                We've been falling for all this time
                                                                                 аnd now I'm lost in paradise.

Изгубена съм. Разпиляна.

Събираш ме, само за да ме разбиеш отново. На парченца, време и мечти. Разпръснати из стичащата ми се през пробойните на реалността душа.
Отричам, само за да запазя спомена за себе си още миг, откраднат, пропилян.
Тази вечер ти разби сърцето ми, сякаш се случваше за първи път, сякаш всеки предишен е бил само проба, заблуда, илюзия на изтерзаното ми съзнание, за да оправдае болката, която си ме карал да си причинявам, почти съзнателно. Разби сърцето ми с целувка, не можеше да си по-жесток, разби го, прегръщайки ме, държейки ме в обятия си, сякаш за да прикриеш кървавите петна, избиващи изпод кожата ми. За да не ми позволиш да се разпадна напълно, да намеря най-сетне покой, за да ме събереш отново, да ме залепиш, за да остана натрошена, дефектна, за да не ме иска никой друг, за да съм само твоя. А ти така и не разбра. Аз бях твоя толкова отдавна. Сега просто съм още малко по-увредена, още малко по-разбита и много по-различна. Не съм себе си. Нея съм. Твоята любов, блян, надежда, вик от миналото. Тя. Превръщаш ме в нея. Превръщам се в призрак, в болка, в спомен, но не и в себе си отново.
Изгубена съм… в Рая. Защо никой не ме предупреди, че и тук душата не намира покой? Че и тук бива преследвана от собствените си и още милион чужди демони, призраци, видения, желания…
Колкото и да ми се иска да кажа, че принадлежа, то страхът е единственото, на което оставям вярна сега.
За секунди ме връщаш с години назад, сякаш сънувам, но не мога да отлепя крака от земята, не мога да полетя, окована съм. От теб. Зазидваш ме в миналото, затръшваш вратата пред лицето ми и се усмихваш. Обичаш ме, на думи, на хартия, но се преструваш, че не виждаш мастилените ми сълзи, криеш се от тях, от мен, от себе си, но не и от нея. Изпращаш ме в изгнание, а ме прегръщаш, сякаш се разделяме за минута, за час. Но заточението, знаеш, ще продължи не с месеци, не с години, с вечности, в които да се лутам, да се моля, да те търся.
Спри ме преди да съм се саморазрушила, защото ти сам задейства механизма. Този път не бях аз, този път не беше депресията, мракът, болката, животът. Беше ти.
Излекувай ме, излекувай душата и съзнанието ми. Върни ми ги, след като ги продаде за откраднати мигове. Поправи ги. Намери ме, събери ме и ми обещай щастие. Без край. Ще съм твоя повече, отколкото тя някога е била. Ще бъда себе си, обещавам, само ако ми дадеш шанс.
Или ме пусни. Остави ме, освободи ме. Нека бъда сама, разбита и себе си. Нека не ме измъчва образът й в очите ти, докато гледаш мен, целуваш мен, искаш нея.
Защото се чувствам изгубена, малка, незначителна, незабележима, недостойна. А не съм. Вярвам, че не съм.
Неспособна съм дори на още една доза надежда, тя отдавна не тече във вените ми. В абстиненция съм, безнадеждна. Изморена да се надявам, изморена да вярвам, че е възможно следващата ти прегръдка да е за мен, такава, каквато съм, че следващата ти усмивка ще е за мен, а не просто отражение на нейната, че допирът ти отново някога ще ме стопли, вместо да ме остави вкаменена. Вцепенена.
Изтрий ме. Заличи ме. И без това не съществувам в спомените ти. Заменил си ме с нея още преди да ме видиш. Носила съм нейния лик, нейните дрехи, нейния аромат. Казвала съм нейните думи, гледала съм те с нейните очи и нейните устни си целувал. Толкова отдавна, а сега чак отварям очи. Сякаш съм спала милион години. Измислена съм. Измислица. Привидение. Сянка, нечия чужда при това.
От милост към мен, себе си или нея, не знам, остави ме. Върни ми въздуха, който дишах, върни ми болките, мислите, тревогите, мои са си поне, ако не друго. Позволи ми да забравя и да живея.
Не ме разпилявай повече, умолявам те. Невъзможна съм за събиране. Невъзможна за обичане.
Забрави…

Can we walk this line together ?...

Празна съм и разпиляна.

Ничия.
Но не и своя.
Чужда.
Отчуждена може би?
Твърде възможно.
Отшелник. Заключен в затвора на собственото си съзнание. На не дотам сивото си ежедневие. Чужд едновременно на себе си и на света.
Празна съм, а преливам.
Преливам от емоции, от грешки, от болка, от усмивки, от енергия, макар и рядко.
Опитвам се да изляза през задната врата на действителността, на реалните проблеми, трудности, неясноти и заплахи, напълно незабелязано. Открехвам вратата и изпадам в себе си. Изпадам в дълбините на съзнанието си, за които не съм подозирала, но май и не държах да опознавам толкова интимно.
Недокосната, почти непокътната. А толкова фатално натрошена. Съм.
Аз съм повредена. Безвъзвратно, непоправимо, безкрайно.
Мина толкова време, толкова есени и зими, толкова лета, но пролетта така и не се върна. Минаха толкова усмивки, толкова сълзи и толкова думи.
Мина и този септември. А всичко, което си спомням от него е, че си мислех за теб. Листата падаха, мислите ми замъгляваха и последните слънчеви лъчи, смрачаваше се все по-рано, прибирах се все по-късно, докато не забравих коя съм и къде е домът ми. Къде принадлежа…
Била съм там и преди. Изгубена. Ненамерена. Непотърсена.
Но сега трябваше да е различно.
Просто трябваше.
Защо не е?
Защо аз не съм по-различна, защо ти не си? Защото сме ние…
Защо се опитваш да избягаш, всичко ще е почти същото, щом се върнеш. Болката ще идва и ще си отива. Но аз ще съм тук. Ще съм до теб, за да се опитам да я прогоня, ще се радвам с теб, когато си отиде и ще те прегърна, много силно, когато отново те повали на колене.
Не можем ли да вървим заедно?
Можем ли да извървим пътя заедно?
А искаш ли?
И двамата знаем, че пътищата ни рано или късно ще се разделят безвъзвратно, по-скоро рано, отколкото късно. Но защо не извървим общата отсечка заедно. Защо не си до мен, докато пиша тези редове. Защо изобщо ме оставяш да ги пиша, да си ги мисля, да ме преследват.
Не изчезвай.
Не бягай.
Иска ми се да ти кажа, че ако ти не си отидеш, аз няма да го направя. Но и двамата знаем, че няма да се получи точно така. Няма да имам този избор.
Но ти все още го имаш.
Искаш ли да извървим пътя си заедно?

Лято 2011

И никой не разбра…

Отива ли лятото, идва есента.

Тръгвам на някъде…

Непознати улици ще извървя, себе си искам да разбера.

Беше Лято. Щуро. Различно. Запомнящо се. Поредното хубаво лято,  а принципно твърдя, че определено не ми е любимият сезон. Не защото не обичам слънцето, морето, пясъка и планината (при възможност), но не е като и то да си няма отрицателни фактори. Но нека не задълбавам в негативизма. Беше страхотно лято.

Моето лято. Поредното по-различно от на всеки друг. По моя си начин.

Нашето лято. Да бъдем заедно. Да те обичам и да си го премълчавам всеки път, в който напира на върха на езика ми, във въздуха с всяка моя въздишка, в тишината на съзерцаващите небето. Но по-важното е, че  намерих много и разнообразни начини да го изразя, с надеждата да забележиш поне половината, да разбереш поне един.

Неизказано лято, но почувствано.

Лято изпълнено с промени, с много интересни по свой начин моменти, моменти, които с цялото си същество копнея да не забравя, когато и да било, и естествено с проблеми, моменти на раздори, отчаяние, тихо разкаяние, които останаха там, където и се случиха – далеч, в миналото.

Лято изпълнено с много смях, с много разговори на какви ли не езици и с какви ли не хора. Тихи среднощни разговори с добри приятели, шумни интернационални дискусии по въпросите за всемирното пиянство, изпълнени с нежност, загриженост, голяма доза радост, известна доза болка и какво ли още не, думи, отправени към теб, не винаги постигнали своята цел, но все пак изречени. С викове, отекващи в празното пространтство, в душата ми или заглушавани от прибоя на вълните.

Лято с много и различна музика, в това число нови открития на музикалния небосвод, танци на плажа под съпровода на смесващи се ритми от съседните открити дискотеки и несравнимите емоции от Spirit of Burgas. Тук е може би моментът да вметна и великото лятно заспиване на плажа в Бургас, на пясъка, ако трябва да сме съвсем точни, на метри от бас сцената и великото измръзване след това J (посред август!).

Лято с много вълни, емоционални и реални, с нощно къпане и първи преплувани метри. С емоции, изпитвани за пръв път, не напълно разбрани, не само положителни, но предимно.

Лято, започнало и завършило с много срещи и много раздели, всички, от които предпочитам да запомня с пиенето на бира на плажа, бейлиса с шоколадов сладолед, планинските  разходки, разтворимите супи, безбройните изгледани комедии и анимации, шарените камъчета, кукличките от прежда, многото разрязани-поизрязани тениски, големия ми лилав плюшен делфин и тениската, купена за брат ми, с култовия надпис под нагъзения Барт Симпсън „Яжте ми гащите”.

Лято, през което свикнах и ми хареса, направо се влюбих във възможността да те прегръщам постоянно, когато си реша, да заспивам сгушена в теб, да се събуждам пак така или за разнообразие с целувки. Лято, което ще ми липсва най-вече заради това, почти толкова, колкото ми липсваш и ти. Та за всеки случай, тоест за през самотните нощи, си свих любимата ми твоя тениска и почти празното шишенце от парфюма ти. Не вярвам да забележиш разликата, а и ще ме разбереш, надявам се J

Лято.

Лято, започнало и завършило със залез над любимата ми неясно защо, макар и безумно мръсна сива София. Залязващо лято, изгряло преди няколко месеца и осветило ни по различен начин, със своя си гледна точка, с много емоции, с теб, с мен, с нас.

Наистина се постарах да заобичам лятото, но любимият ми сезон тепърва предстои J